Насилието, свързано с пола нараства по време на пандемията от коронавирус

Моника Перез* се запознава с първия си приятел на 16 г., малко след като слиза от автобуса в колумбийския граничен град Кукута. След като разбира, че е бременна приятелят ѝ започва да я удря и обижда.

Когато идва моментът да роди, той я закарва до болницата, оставяйки младото момиче да ражда само, далеч от майка си и сестрите си в родината ѝ Венецуела.

Шест месеца по-късно тя започва връзка с друг партньор. Всичко върви добре, споделя тя, докато не настъпва Ковид-19.

„Мисля, че имаше нещо общо със затварянето, което доведе до стрес и постоянно притеснение, че ще остане без средства“ припомня си тя. „Започна да ме удря и да ми говори ужасни неща … не ми позволяваше да използвам Фейсбук или да говоря с майка ми или сестрите ми. Контролираше как се обличам и дори изгори част от дрехите ми“.

В началото на април повече от половината от населението в света живее в ситуация на локдаун и жени като Моника с партньори, упражняващи насилие, се намират в капан с тях, без достъп до подкрепа от семейството и приятелите. В рамките на няколко месеца от началото на пандемията, ООН-Жени предупреждава за „пандемия в сянка“, поради увеличаването на всички видове насилие срещу жени и момичета, и особено на домашното насилие.

Жените бежанки и разселените жени бяха изложени на по-висок риск от свързано с пола насилие (СПН), дори преди Ковид 19. Пандемията засилва тяхната уязвимост.

Въпреки че данните стават ясни с известно забавяне, тъй като разселените жени често се страхуват или не могат да потърсят помощ, се очертават някои тенденции. Министерството на здравеопазването на Колумбия отчита почти 40 процентно увеличение на случаи на СПН спрямо гражданите на Венецуела на територията на страната между януари и септември тази година, в сравнение със същия период за миналата.

​Рогмалси Ванеса Апиц, 37 годишна адвокатка от Венецуела, която допринася за създаването на фондация с идеална цел в Кукута, предоставяща подкрепа на венецуелки преживяли СПН, споделя, че тя и останалите доброволци работят по около 100 случая на ден, в сравнение с около 15 случая дневно преди пандемията.

„Изолацията по време на затварянето наистина води до много насилие.“

„Изолацията по време на затварянето наистина води до много насилие“ казва тя. „Фактът, че не могат да излизат и да изкарват прехраната си е сериозен източник на стрес за хората.“

Подобни са наблюденията и в други държави със значителен брой разселени хора. Клъстерът за глобална закрила (Global Refugee Cluster) – мрежа от НПО, ръководена от ВКБООН и агенции на ООН предоставящи подкрепа на хора пострадали от хуманитарни кризи – отбелязва през април увеличение на честотата на случаи на насилие основано на пола в 90 процента от операциите си, включително Афганистан, Сирия и Ирак. Междувременно, почти три четвърти от жените бежанки и разселените жени, участващи в изследване на International Rescue Committee в три региона на Африка, споделят за увеличение на СПН в техните общности.

В условията на увеличаващо се насилие, затварянето и други ограничения на придвижването затрудняват докладването на посегателствата и търсенето на помощ. Жените бежанки често нямат достъп до обществено здравеопазване или други социални услуги и разчитат на услуги предоставяни от НПО или агенции на ООН. Но Ковид принуждава много от тях да затворят и в лагери – от Кения до Бангладеш, хуманитарните работници не могат да посещават бежанците или да организират дейности по превенция.

„През март си дадохме сметка, че не можем да реализираме нормалните си дейности“ казва Габриела Куна Фераз, съветник по СПН на ВКБООН в бежанския лагер Какума в северозападна Кения. „Бяхме принудени да измислим нови начини да достигнем до хората.“

Много от жените бежанки рохинги, които живеят в лагери в района на Кокс базар в Бангладеш, нямат достъп до мобилни телефони и не могат да използват горещите линии според Косида, 19 годишна бежанка и доброволка, която обикаля от врата на врата в нейния сектор от лагера Кутупалонг, за да разпространява информация за наличните услуги за преживелите СПН. Локдауните затрудняват достъпа до специализирана подкрепа, но според нея по-големият проблем е нежеланието на жените да говорят срещу партньори, упражняващи насилие.

“Винаги е трудно на жените да говорят срещу мъжете, да възразят или да подадат оплакване, защото зависят от тях за прехраната.”

“Винаги е трудно на жените да говорят срещу мъжете, да възразят или да подадат оплакване, защото зависят от тях за прехраната,” казва тя. “Ако жените не са самостоятелни, ако не печелят сами прехраната си, винаги ще бъде така.”

Когато е необходимо намеса на място, а поради ограниченията за придвижване хуманитарните работници не могат да посещават общностите, бежанци доброволци като Косида са връзката между преживелите насилие и СПН услугите.

В Какума, Фераз и нейния екип разчитат на бежанци от общността наети и обучени от партньорска организация, Датският съвет на бежанците, да бъдат техните „очи и уши в общността“ докато са в сила рестрикциите, свързани с Ковид.

„Те са бежанци, които живеят в лагерите и са обучени безопасно да идентифицират и насочват случаи на СПН,“ казва тя. „Ако е докладван случай на насилие в общността, те могат да проверят дали лицето, което го е преживяло е в безопасност и незабавно на насочат случая към социален работник.“

Мари Хусуро, 26 годишна бежанка от Южен Судан, която живее в лагера Какума, става служител в общността след като сама е била жертва на насилие от бившия си съпруг. „Чувствах, че няма помощ, но когато разбрах за Датския съвет на бежанците, аз получих подкрепа и консултиране, и сега аз съм тази, която помага.“

В началото на пандемията, казва тя, „имаше много насилие, свързано с пола, но жените си мълчаха заради страха от коронавирус.“

След повишаване на осведомеността осъществено от нея и от други служители в общността, тя счита, че жените в лагера сега имат информация за наличната подкрепа.

Набила Берм, сирийска бежанка, която живее в Йордания и е част от група млади бежанки и жени доброволки от Йордания, които изготвят анимационни видеа с цел повишаване на осведомеността за СПН, споделя, че преживелите насилие в нейната общност изпитват подобен страх да търсят помощ в началото на пандемията.

“Не знаеха къде могат да отидат. Страхуваха се да отидат в дома на приятел, защото се притесняваха, че ще се заразят с Ковид,” казва тя, добавяйки, че въпреки повишената осведомеността за това на кои номера могат да се обадят, за да потърсят съдействие, рискът от насилие се е увеличил в следствие на влошената икономическа ситуация.

„Знам за все повече жени, срещу които се упражнява насилие, защото всички са вкъщи и има по-малко пари. Хората се ядосват и изнервят,“ казва тя. „Това ме тревожи, ще има все повече такива случаи.“

В Кукута, Моника успява да получи помощ след като приятелка ѝ казва за местна неправителствена организация, Корпродинко, която си партнира с ВКБООН и ръководи център за лица, преживели СПН. Приятелят ѝ не ѝ позволява да излезе от къщи, но с помощта на полицията, Корпродинко успява да я изведе в центъра. Там я консултират и учи нови умения, като шиене, които се надява да ѝ помогнат да се издържа в бъдеще.

Замисля се дали нещата биха били различни ако беше у дома във Венецуела, с майка си и сестрите си, които да я закрилят. „Бях сама тук в Колумбия, без никой който да ми помага или подкрепя, и затова приятелят ми се възползва от мен,“ казва тя.

„Много пъти се опитвах да избягам, но се страхувах. Като човек, който бяга от Венецуела, съм гладувала и съм спала на улицата, и не исках да преминавам през това отново. Но не трябва да е така. Никой не трябва да бъде подлаган на домашно насилие.“

* Името е променено

Сподели във Файсбук Сподели в Туитър