От Кристин Пироволакис и Яна Додникова
След като в продължение на години е стояла празна, болницата „Димитър Кудоглу“ във втория по големина български град Пловдив е превърната в гостоприемен пристан за хора, принудени да бягат
Когато Ната Елис, технологичен предприемач, родом от Одеса, за първи път чува за изоставената болница в града, тя вече вижда потенциала ѝ като убежище за бежанци, принудени да бягат от войната в Украйна.
В болницата нямало нито вода, нито електричество, а интериорът бил в пълен безпорядък, като боята се лющела от рушащите се бетонни стени на сградата. Но сградата е безплатна, дарена от общината, и Елис, която нарича Пловдив свой дом, след като напуска Украйна през 2016 г., е решена да я върне към живот в името на многобройните жени, деца и възрастни хора, които имат остра нужда от място за временен престой.
„През първите няколко дни на войната открихме център за събиране на дарения и с помощта на семейството, приятелите и сътрудниците бързо събрахме храна, лекарства, одеяла и превръзки, но тъй като нещата бързо ескалираха, осъзнахме, че трябва да се направи доста повече“, казва Елис, докато се разхожда из долните етажи на вече обновената болница.
Заедно с помощта на доброволци-бежанци и дарения от фирми, местни власти, неправителствени организации и българската общественост, Елис успява да ремонтира първите три етажа на четириетажната сграда, откакто поема проекта през март.
Под егидата на нейната благотворителна организация, Фондация за подпомагане и обновяване на Украйна, обновената болница най-накрая отвори врати през юни и в момента е дом на 130 бежанци, включително 51 деца.
ВКБООН, Агенцията на ООН за бежанците, в момента ремонтира целия четвърти етаж, като освен това осигурява матраци, одеяла и кухненски комплекти, за да отговори на нарастващите нужди на центъра, а общината помага с електричество, отопление и храна.
„Нашите екипи за закрила, които са на място и помагат на бежанците в Пловдив, идентифицираха този проект на местно ниво за подкрепа, а този подход на участие, включващ местната администрация, общината, бежанците, приемащата общност и частния сектор, създава усещане за принадлежност, което от своя страна създава приобщаване и интеграция“, заяви Седа Кузуку, представител на ВКБООН в България.
Семействата живеят заедно в общи спални, а приемният център е оборудван с четири кухни на етаж, за да може бежанците да имат свободата сами да приготвят храната си. В складовото помещение жените бежанки помагат за сортирането и каталогизирането на дарените дрехи за по-широко разпространение. Въпреки че по-голямата част от украинските деца посещават българско училище, центърът предлага и ежедневни уроци по български и английски език, а няколко пъти седмично се провеждат курсове по електроника, компютърна и арттерапия.
В навечерието на празниците децата са превърнали центъра в зимна страна на чудесата с ръчно изработени орнаменти и коледни елхи, разположени в рецепцията и общите части. Болницата беше домакин на двудневен коледен базар, на който се продаваха ръчно изработени бижута, играчки, плетива и други стоки, ръчно изработени подръчни материали, за да се съберат средства за подаръци за децата.
„Центърът много прилича на малко село или общност в смисъл, че всички си помагат с всичко – от почистването до грижите за децата на другите, когато трябва да отидат на работа – тук хората са мрежа за взаимопомощ не само по време на престоя си в центъра, но дори и когато решат да напуснат и да си наемат самостоятелно жилище“, обяснява Елис.
Наталия Артиух заминава за Пловдив от тежко бомбардирания град Запорожие с децата си, сестра си и племенника и племенницата си през юни, след като научава новината за обновената болница и нейния общностен дух. Сега тя помага в ежедневната работа на центъра, където освен че помага на хората да си намерят работа, общността служи и като мрежа за подкрепа.
„Опитваме се да доставяме малки удоволствия на децата си тук, за да могат да се адаптират, и наистина ни помага това, че се чувстваме като голямо семейство. Всички винаги се подкрепят взаимно и чувстваме, че можем да разчитаме един на друг“, казва Артиух.
Пенсионираният инженер Ремен Недялков е един от многото български доброволци, които са решили да помагат, първоначално като даряват храна и одеяла, а в края на краищата да отделят време, като споделят своята страст – електрониката. В момента той преподава два пъти седмично двучасов курс по електроника на децата бежанци в центъра в една от стаите, които сам е оборудвал.
„Ако тези деца могат да научат нещо от мен и след това да споделят знанията си с други, това ще им помогне да израснат и се надявам, че за няколко часа ще отвлече мислите им от всички други проблеми, с които може да се сблъскват“, казва Недялков, докато демонстрира как работи малка водна помпа на своята група ученици.
Въпреки проблемите у дома, млади и стари намират утеха в духа на общността тук, като 61-годишния детски хирург Игор Прохоров.
Прохоров е избягал от тежко бомбардирания град Харков съвсем наскоро и в момента е лекуващ лекар в приемните центрове.
„Живея в приемния център едва от няколко седмици, но вече се чувствам като част от едно голямо семейство и например винаги ми дават домашно приготвена храна“, казва Прохоров.
„Хората наистина оценяват факта, че тук живее лекар в случай на спешен случай и често обслужвам пациенти по всяко време на денонощието“, допълва той. „Благодарен съм, че получих тази утеха в момент, в който загубих толкова много“.
Видеото към публикацията вижте тук.
Сподели във Файсбук Сподели в Туитър
